Щом пурпурният прах – вечерен здрач –
сниши поляните на моето сърце,
самотна като мен лети сред злач
една звезда из звездното небе.
Ти крачиш надалеч, напред, без страх,
денят мелодия след теб реди,
любов от вчера днес е звезден прах –
ехо на отминалите дни.
И питам се, защо ли нощ след нощи
аз гоня твоите ноти замечтани –
обзет от блян, роден тогава още,
когато млада беше любовта ни.
Че вдъхновение носи твоят дъх,
отминали целувки – древен грях,
една утеха – тънък нежен лъх
на звук, превърнал се във звезден прах.
Стоят пред мен градинските врати
прегърнати сред лунна светлина –
среднощен славей приказки реди
покрити с рози… и с една мечта.
Макар да знам, всуе са тез мечти,
сърцето ми не спира да копней.
Запява рой от трепкащи звезди
и споменът за теб чрез тях живей…