Една неделя в Люцерн

Видели веднъж стария Люцерн, човек неволно се оказва в новия. Впрочем, „нов“ е относително; много от сградите в него са си на почтена възраст – но, предвид как бавно и разтегливо тече времето там, човек започва да губи представа за него, а на въпроса „Отдавна ли е?“ отговаря просто с „Не, скоро е.“.

По-новата част на града естествено се е проточила покрай устието на реката, което лежерно преминава в езерен бряг. Поредица красиви алпийски фасади се преливат една в друга. Отраженията им в почти неподвижната вода създават усещане за огледална стая, в която обаче стените се движат заедно с нас. Много от фасадите разказват свои истории: една – с пъстрия слънчев часовник, друга – с фигури на рицари и дами, трета – с приказни герои; на един ъгъл надпис известява, че преди  240 години тук е отседнал най-известният поет сред минните инженери, Йохан фон Гьоте. Кавалкадата, впрочем, не спира – къде фамилен герб, къде спомени за независимата Република Люцерн от 18 в… и, разбира се, часовници. Стари и нови, на фасади и камбанарии. Такъв си е той – спокоен като патиците крайкрай единия бряг на реката и самоуверен, като лебедите край другия…

This entry was posted in Насам-натам. Bookmark the permalink.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.