Бог, слънцето и преводачът

Надали има дете, израснало по комунизма у нас, което да не е чувало песничката „Пусть всегда будет солнце“. Закачлива тема и звънлив детски глас, искащ само винаги да има слънце, небе, мама – какво по-невинно и хубаво да си представи човек? Но ето, че най-неочаквано за мен песничката стана обект на философски и мирогледен сблъсък, в който главната роля бе отредена на… един преводач.

За начало обаче нека си припомним най-известната част от песента, припева й:

Пусть всегда будет солнце,
пусть всегда будет небо,
пусть всегда будет мама,
пусть всегда буду я!

Песента е написана през 60-те години, като идеята е взета от автентична детска рисунка, а припевът възпроизвежда буквално упражнение по граматика на неизвестен нам ученик от края на 20-те години. След като добива популярност в СССР и извън неговите граници, песента стига в началото на 70-те години и до Израел – по онова време смятан от Източния блок за опора на ционизма, патерица на американския милитаризъм и враг номер едно на мирните арабски народи. Как и кому е хрумнало да преведе точно съветската песничка, историята мълчи. Знаем обаче, че през 1973 г. една телевизия прави импровизиран запис, който е оцелял и до днес – и в който въхру същата музикална тема отлично е напасван текст на иврит. Шокът идва едва когато осъзнаем какво гласи преводът:

אלוהים שמור על אמא
אלוהים שמור על אבא
שמור אלי את השמש
אלוהים שמור עלי

Ако сега си преведем текста обратно:

Господи, пази мама,
Господи, пази татко,
Пази, Боже, слънцето,
Господи, пази мен.

На пръв поглед, нищо общо с оригинала. Като се замислим, дори кощунствено – атеистичната по същността си песен, произтичаща от най-атеистичното възможно общество, внезапно се превръща в апел към Бога. Как е възможно това? Кой преводач би допуснал подобно издевателство над текста? И тогава идва моментът да мислим.

Защото преводачът не е сбъркал. Никъде. Нещо повече, досущ като седемдесетте мърдеци от Септуагинта, той е превел текста по единствено възможния начин – и сега ще разберем защо. Преди всичко обаче трябва да проумеем, че преводачът не е бил случаен човек. Случаен човек няма как да превежда от руски на иврит през 1973 г. Щом текстът се е появил именно в Израел, то преводачът, без съмнение, е местен евреин – който, както ще се убедим, отлично е познавал оригиналния език.

Нека се вгледаме в текста, абстрахирайки се от знанието за неговия произход (песен, детски наивитет и пр.). Така, както би трябвало да прави един добър преводач. Текстът се състои от четири почти идентични строфи, чиято единствена отлика е субектът. Обектът остава скрит. Всяка една от строфите постулира, „нека винаги да има…“. От гледна точка на чистия текст, този изказ може да има само две възможни назначения.

Първото от тях е повеля. Да се повелява на стихиите (слънце, небе…) обаче предполага на свой ред само два възможни източника. Единият е в Бога (Битие, гл. 1); но никой не може да се позволи да говори от името на Бога, понеже последното е богохулно. Другият е извън Бога, но то значи вещерство и е също толкова неприемливо за преводача. Така хипотезата за повеля бива отхвърлена.

Втората е желание. Желанието е присъщо на всички хора, но то може и следва да бъде изказвано само по един начин – молитва. А молитвата може да има само един адресат – Бог. Ето как, неочаквано за нас, но напълно логично за преводача, Бог намира своето място като скрития обект в текста. Красиво и силно преводачът ни доказва старата максима, че истинският избраник няма избор.

This entry was posted in Думи малки и големи. Bookmark the permalink.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.