Ангелът с кафявите очи

„Всичко, в тоя свят родено,
бездруго е за гибел отредено“
Гьоте, „Фауст“

Безкраен дъжд сред тъй безкрайни нощи
и само сенки, свити на кълбо –
спомени и чувства сякаш още
ни връщат щастието, което е било.

В очите само студ, в очите мрак,
сърца, сърца, превърнали се в камък.
Където и да търсиш, срещаш пак
души, барикадирали се в замък.

И слънчевият лъч, изгряващ пръв,
привикнал инак да се къпе във роса,
върху тревата среща само капки кръв –
смъртта разхожда своята коса.

Какво е това? Проклятие? Dies irae?
Нима го плаши някой Страшен съд?
В изсъхналите клони вятър свири,
не знаейки, че за последен път.

Ах клетнико, на червеите храна,
рая само в книгите го има.
Единствен адът съществува, но сега
и той, уви, към края си отива.

Не чакай опрощението – няма
да видиш блясък на божествени лъчи.
По пътя ти, покрит със земна плява,
те следва ангелът с кафявите очи.

This entry was posted in Думи малки и големи. Bookmark the permalink.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.