„Всичко, в тоя свят родено,
бездруго е за гибел отредено“
Гьоте, „Фауст“
Безкраен дъжд сред тъй безкрайни нощи
и само сенки, свити на кълбо –
спомени и чувства сякаш още
ни връщат щастието, което е било.
В очите само студ, в очите мрак,
сърца, сърца, превърнали се в камък.
Където и да търсиш, срещаш пак
души, барикадирали се в замък.
И слънчевият лъч, изгряващ пръв,
привикнал инак да се къпе във роса,
върху тревата среща само капки кръв –
смъртта разхожда своята коса.
Какво е това? Проклятие? Dies irae?
Нима го плаши някой Страшен съд?
В изсъхналите клони вятър свири,
не знаейки, че за последен път.
Ах клетнико, на червеите храна,
рая само в книгите го има.
Единствен адът съществува, но сега
и той, уви, към края си отива.
Не чакай опрощението – няма
да видиш блясък на божествени лъчи.
По пътя ти, покрит със земна плява,
те следва ангелът с кафявите очи.