Да стигнеш до края на плътта,
да видиш всичко там – да се завърнеш
преди създаването на света
и себе си със поглед да обгърнеш –
душа, повярвала в познанието,
разпръсната от вятър тук и там,
завинаги пленена от страданието…
Защо понякога завиждам на Адам?
Щом лудостта, безсилие и сила,
добро и зло, безстрашие и страх,
отрова, пламъци и Божията милост
отекнат в ехото на собствения смях,
възкръснала от древните следи
нощта безкрайна в теб ще се събуди
със блясъка на хиляди звезди –
усмивките на черни пеперуди.