Камо грядеши?

Камо грядеши? Кои сме? Откъде?
Път има ли? И кой ще го покаже?
под нас – парчета счупено небе,
над нас – залязващи миражи.
Пясъци в прегръдката на вятъра,
семена на непокълнали мечти…
Какво остава? Споменът от лятото –
върволици призраци и дни.
Душите ни – затворени в капан,
заключени в пространството, годините;
едничкият завет, останал нам –
„Господ не обича детелините“.
Дори кошмари вече не сънуваме,
с по-малко вяра и от зрънце
предсмъртен валс прегърнати танцуваме –
рожбите на черно слънце.

This entry was posted in Думи малки и големи. Bookmark the permalink.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.