Катедралата в Алби

Алби е наглед малко, заспало градче недалеч от Тулуз. Бърз поглед в историята обаче ни припомня бурното му минало, за което пише дори в училищните учебници по история. Алби е мястото, от където води началото си – и името си – албигойският кръстоносен поход; вместо срещу „неверниците“ обаче той е насочен срещу други християни – онези, дръзнали да поставят под въпрос официалната папска доктрина: катарите. Албигойскят кръстоносен поход трае няколко десетилетия и завършва както с избиването на катарите, така и с присъединяването на региона между Mont noir и Пиринеите към френската държава (и папската власт). За да отбележат триумфа си, в Алби решават да издигнат внушителна катедрала и епископски дворец; шест века по-късно те продължават да доминират цялата околност, като ни отвеждат на екскурзия в едни мрачни и, надяваме се, отминали времена.

Първото, което прави впечатление при катедралата, е размерът й. Тя е огромна; всъщност, това е най-голямата тухлена постройка, издигана някога. Големите средновековни храмове обикновено се стояли от камък, най-често варовик. Наблизо обаче няма подходящи кариери, затова пък тухларството е добре развито. Така през 14 в. решили да построят целия религиозен комплекс само с тухли. И успели.

Отвътре катедралата е не по-малко спираща дъха – а дори повече. Първото, което виждаме, е огромният хор, заобиколен от висока вътрешна ограда от ребзован камък. В най-добрите готически традиции, той предлага прекрасни образци на каменоделстото, от които е трудно да отдели очи човек. Няколко десетки статуи на старозаветни герои заобикалят хора; сред тях има и две жени, Юдит и Естир. Вътре в него се намира олтарът за белия клир; тук са били отслужвани меси само в присъствието на духовници. Службите за миряните се водели на друг олтар в главния неф. Разделението е срещано по онова време и другаде, но тук е добило твърде крайна форма.

Основният неф отвътре освен с огромния си размер, впечатлява и с фантастичните си стенописи. Изработени са през 15 в. от италиански майстори и носят подчертано бароков привкус. Част от параклистеи са украсени не с религиозни мотиви, а само с геометрични шаблони, при това до един във faux 3D. Най-невероятното за тях обаче са ярките, богати цветове, които… са си такива от 500 години. Нито един не е бил реставриран; всички са в оригиналния си вид и все едно са завършени вчера.

В срещуположния край на нефа, където обичайно е фасадата на катедралата, заварваме огромен стенопис на Страшния съд. И докато той е типичен за готическото изкуство, тук се запомнят грамадния размер на фреската и нейното многообразие. Най-интересното е обаче, че пред нея се намира вторият олтар – пред който се отстулжвала меса за миряните. Противно на канона, той гледа на запад, а не на изток. След поставянето на олтара, част от стената на западната страна е била премахната (задно с фреската) и притворът е бил превърнат в сакристия; затова катедралата няма ярка външна запазна фасада, а само двата странични входа са използваеми.

В съседство на катедралата (и с топла връзка към галерията й) е построен и епископският дворец. Той също е изцяло тухлен и следва същата строгост във външния облик. За разлика от църквата, неговата вътрешна украса е доста по-семпла, но въпреки това има какво да се види. От двореца към реката се спуска и каскада от красиви, добре поддържани градини.

This entry was posted in Насам-натам. Bookmark the permalink.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.