В замъка на принц-архиепископа

Едно от най-интересните неща в историята на Залцбург е неговото управление. Като истинска папска държава (и може би единствената на север от Алпите, изкарала цяло хилядолетие), тя се управлявала от принц-архиепископ. Той съвместявал светското с духовното начало в управленето, но (тъй като още римланите знаели, че всяка власт развращава, а абсолютната – абсолютно) от абсолютната власт го деляло сериозно препятствие: титлата била изборна и не се предавала по наследство.

Замъкът на Залцбург (Hohensalzburg), който вече разгледахме отвън, е бил основно седалище на принц-архиепископа, а отвътре покоите на избирания от първенците господар са не по-малко интересни. Жилищните помещения са оформени като концентричен пръстен межуд външната крепостна стена и най-вътрешния двор, където се намира и параклисът на двореца. Дълги, тесни коридори опасват сградите, а тесни вити стълбища в готическо изпълнение водят от един етаж на друг.

Дългият период на съществуване на държавата (към десет века) и честата смяна на първото лице в нея означават, че и покоите на владетеля са се развивали: започнало като малко укрепление, калето е расло векове наред, за да се разпростре днес на целия хълм. Отвътре промените също са големи: не само декорациите са се сменяли, но цели етажи са се появявали и изчезвали според нуждите на времето. Днес част от тези културни напластявания са внимателно открити, за да ни дадат поглед върху интериора в различните векове. По стените ни чакат портрети и даже личните гербове на управлявалите града (някои от тях, впрочем, странновати – като ряпата, станала символ на стиснатия Леонард фон Койтшнах, след като една глава ряпа била използвана за вразумяването му посредством „начукване на канчето“ – съвсем буквално при това).

Освен жилищни, разбира се, замъкът е изпълнявал и други утилитарни функции – от място за събиране на градския нобилитат (които понякога завършвали съвсем не мирно и тихо), през съдилище та чак до затвор. За добро на жителите му, чисто отбранителните възможности на крепостта почти никога не са били използвани: благодарение на парите от солните мини (и умните си управници), градът почти винаги успявал да излезе сух от водата – което обаче не винаги се удавало на самите му господари. На някои от тях, като знаменития Волф Дитрих фон Райтенау (голям строител на града от 16-17 в.), се наложило да се спасяват с бягство и дори да платят с живота си за своите простъпки.

След като цяло хилядолетие със здравите си готически сводове устоявал на капризите на времето и своите управници, през 18 в. замъкът Хоензалцбург най-сетне се наложило да отстъпи: барокът тръгнал от Италия, минал през Залцбург и завладял Европа. Принц-архиепископите се сдобили с нова, просторна резиденция по последния писък на модата… но това е вече съвсем друга история.

This entry was posted in Насам-натам. Bookmark the permalink.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *